На 21 януари – Денят на родилната помощ в България (Бабинден) – ви предлагаме да разгледате с вашите деца една прекрасна книжка.
„Бебе на нулева възраст“ на Мари-Клод Моншо е книга от преди 30 години, но няма как да не е актуална и днес, тъй като бебетата се раждат по един и същ начин – както преди, така и сега.
Искаме да поздравим всички акушери, гинеколози и изобщо хората, помагащи на жените да родят. Бъдете живи и здрави!
Взехме картинките от книжката от един блог. За вас са!
Предната корица на "Бебе на нулева възраст"
Инфо за изданието, автора, печатницата и т.н.
На майката на малката Мари: Това не е приказка, а нещо по-хубаво и от най-хубавата приказка, защото е истинската история на едно малко момиченце.
...
Аз се казвам Мари. Аз съм едно малко момиченце на две години.
Това е мама.
Моят татко е много силен.
Преди да се родя, в семейството ми имало само момчета: Ерик...
Сирил...
И толкова много други братовчеди, че просто не мога да ви ги представя всичките. Така че, откакто съм се появила всред всичките тези момчета, аз съм кралицата на къщата!
За втория ми рожден ден леля Мари-Клод ми нарисува една книга с картинки. Това е историята на моето раждане. Гледайте внимателно всички страници. Това е и ваша история.
Ето я: Имало едно време един млад мъж и една млада жена. Те се обичали. Пожелали да живеят заедно и затова се оженили. Това са моите мама и татко. Виждате ли ги? Те пожелали да си имат бебе.
Един ден мама разбрала, че ме носи в корема си. Била съм много добре скрита. Това било в края на зимата.
Трябва да минат три сезона, за да се роди едно бебе. Мен ме чакали през есента. "Колко дълго ще чакам!" - си казвала мама. А през това време, съвсем бавно, коремът растял...
растял...
растял...
растял...
И през цялото това време, вътре, аз съм била ето такава. В последните дни на февруари аз съм била по-малка от едно грахово зърно.
Когато цъфнал първият люляк, аз съм била още съвсем малка. Толкова малка, че биха могли да ми ушият рокля от петте листчета на градинския нарцис.
Когато перуниките разцъфнали около реката, било началото на лятото. А аз съм била такава.
В края на юли розите продължавали да цъфтят. Но аз не съм знаела какво е това роза.
При първите есенни мъгли първите мъртви листа паднали върху виолетовите минзухари. Природата щяла да заспи, а аз съм щяла да позная светлината на света!
"Нарисувай ме така, както съм била в мама" - казах аз. "Ето така." "А как бебето излиза навън? Между краката на мама. През един малък отвор, който съществува у всички момиченца, а го няма у момченцата."
"Може би това ще бъде едно малко момченце..." - си мечтаела мама. "Едно малко момченце като това тук?..."
"Или едно малко русо момиченце, русо като малка сирена?...", казвал татко.
А когато съм се родила... АЗ СЪВСЕМ НЕ СЪМ БИЛА ТАКАВА, каквато те ме виждали в мечтите си!
Но те смятали, че аз съм хиляди пъти по-хубава. Не преставали да ме гледат.
Мама и аз сме останали няколко дни в родилния дом.
На тази рисунка ние вече сме се върнали вкъщи. Мама ме храни с млякото си. Всички майки, които са си родили бебе, имат мляко, с което да го хранят.
- Всички ли малки деца по света са родени по същия начин? - Да, всички! И тези, които имат бяла кожа и косите им са руси като цвета на игликата.
И тези, които живеят съвсем голи в почти непознати страни.
Всички! Тези, които ги носят на гръб: малките бебета с черна кожа...
... малките бебета с жълта кожа.
Малките деца, които танцуват под слънчевите лъчи, когато при нас е нощ и ти спиш.
Малките момченца и малките момиченца от миналите времена...
И всички възрастни, когато са били малки деца: и татко, и мама, и дядо, и баба!
И ти също! Ти, който гледаш тези картинки. И ти си роден така!